Беше тиха, спокойна, лятна нощ. Небето бе безоблачно и ясно се виждаха луната и звездите, които удостояваха Мизъри със своята бледо-синкава, успокояваща светлина. Макар и горещи, нажежени до краен предел кълба газове, звездите впечатляваха с цветовата си гама. Едни хвърляха синя светлина, други - червена, трети - розова, а четвърти мятаха зелените си отенъци по небето, така както бяха разхвърляни ивиците по зебрата.
Вятърът леко подухваше и свиреше в клоните на разлистилите се вече дървета, напявайки жалостни любовни песни. Силуетите на далечните сгради и дървета се губеха и чезнейки, потъваха в мрачните, студени обятия на нощта. Всичко, предавайки се, чезнеше в тази феерия от мрак, тишина и мека светлина, радзираща мрачната небесна завеса като с мечове.
Всичко бе утихнало в този късен час. Светлината на лампите бе потушена, а стъпките затворени, сякаш в далечен затвор, не се чуваха. Всички светлини бяха угснали, освен една единствена. Тя се намираше в стаята на Арън.
Навън цареше пълен мрак, но светлината си бе свила гнездо в стаята на Арън, който мятайки се насам-натам в леглото, шепнеше нещо: "Не я превръщай! Остави я! Вземи мен!". С тези си думи, той продължаваше да се бори със завивките си, сякаш бяха зверове, докато накрая събуждайки се, падна от леглото с глух притъпен удар.
Той бързо стана и отърсвайки се от уплаха и кошмара си, с бавни и несигурни стъпки, леко залитайки, се отправи към банята. Слепешката намери ключа и светна лампата.
Светлината нежно се разля из помещението и освети всичките му кътчета. Плахо и несигурно, Арън, се приближи до чешмата и завъртя кранчето. В момента, в който той чу шума на стичащата се вода, мигом забрави проблемите си. Плисна няколко шепи вода в лицето си, колкото да се събуди и намятайки първата връхна дреха, която намери се отправи навън към Мистичната гора.
Вървейки, той връщаше фрагменти от спомените си и сглобявайки ги, се опита да си обясни как е стигнал до тук.
Изведнъж мислите му бяха прекъснати от едно тънко гласче. Той повдигна поглед нагоре и видя няколко горски елфчета, насочили лукове и стрели, напоени с отрова, към него.
-Кой си ти? Защо си тук? Искаш да унищожиш дома ни ли? - попита техният предводител - малко елфче, облечено в зелени дрешки, което носеше малка сладка шапчица.
-Не. Не съм дошъл да унищожавам нито дома ви, нито вас. Аз не съм от Войнството на Деймън.
-Добре. - каза елфчето и направи сигнал на останалите да свалят лъковете си.
Арън продължи да ходи пеша, а стъпките му, като печати оставаха върху студената, мокра земя. Той вървеше в неизвестна посока, когато стигна до една река. Тъкмо се канеше да я пресече, когато чу женски, проницателен, молещ за помощ глас, който идваше от долното течение на тихата река.
Тръгна в посока на гласа и като стигна там, беше потресен от картината, която видя. Една русалка се бе заплела в рибарска мрежа.
-Моля те, помогни ми. - каза тя с умоляващ поглед. - Вече трябваше да съм се прибрала... Ако закъснея, ще ме накажат... - каза момичето и протегна ръка към мен.
-Не ли им омръзна на рибарите да оставят мрежите така? - каза той, разкъсвайки мрежата с голи ръце. - Вредят не само на вас, русалките, но на рибите и другите морски и речни създания. - каза Арън и продължи да разкъсва мрежата.
Когато всичко приключи, русалката му благодари и му даде колието, което носеше с думите:
-Моля те, приеми този подарък от мен и го дай на момичето, което открадне сърцето ти някой ден. - каза това и пляскайки с опашка, изчезна сред водите на реката.
Арън окачи колието на врата си и продължих пеша нататък. Вятърът палаво си играеше с косите му нежно галеше лицето му и бавно и деликатно се спускаше по дрехите му, карайки го леко да потръпва.
Най-сетне стигна до желаната дестинация - Пещерата на Лунния. Входът й бе покрит с много преплетени клони, храсти, треви и неизвестни за мен растения. Влезе вътре и се запромъква из тесния каменен коридор. Изведнъж го лъхна студенина, от която потрепна.
След брони мигове вече беше вътре, където бе любимия му фонтан, чиито води блестяха по всевъзможен начин, хвърляйки снопове бяла мъгла, която правеше мястото все по-тайнствено и мистично.
Изведнъж Арън беше парнат от едно странно за него чувство. Не бе сам. Имаше човек... имаше момиче. Ясно долови хлипове. Тръгна в тяхната посока и видя момиче, седнало на ръба на фонтана, което се държеше нож, готвейки се да се прободе в сърцето. Гримът й се бе разтекъл от плач. С бързи движения Арън грабна ножа от ръцете на момичето и захвърляйки го в неизвестна посока каза:
-Какви ги вършиш? Защо момиче като теб решава да сложи край на живота си? Разкажи ми какво има.
Момичето хлипайки, ми разказа как хванала приятеля си с най-добрата й приятелка и отново се разплака. Арън седна до нея и поемайки я в обятията си каза:
-Ще си намериш някой, който те заслужава, повярвай ми - след което повдигайки лицето й, я погледна в очите.
Внезапно тя го целуна. Устните им си пасваха като две половини от скъсана на две снимка.
-Аз съм Ариа... Монгомъри... Ариа Монгомъри. - каза момичето и го попита за името му.
-Арън...Просто Арън... - каза момчето и сведе глава.
-Защо само Арън... - недоумение се четеше в погледа на момичето.
-Защото съм осиновен. Но сега това не е важно. - каза момчето и поемайки известно количество вода в шепите си, изми лицето на момичето, разкривайки истинската й красота.
Свали колието, подарено му от русалката и го окачи на врата на Ариа. След това пое ръката й, изрече нещо на латински и мигом се озоваха на централния площад, който сега бе пуст като най-неприветливата пустиня.
Арън и Ариа седнаха на една от пейките и след поредната си целувка, сладко започнаха да си приказват, забравяйки бившите си гаджета, заключвайки спомена за тях в най-закътаното място на мозъка им.
Луната хвърляше меката си светлина, разкривайки двата самотни силуета, изпъкващи на фона на нощта... между тънката граница на зората и мрака, обгърнати от тишина и разтърсвани от силния ток на любовта, пламнала изведнъж между тях. Те се бяха намерили като два самотни кораба, лутащи се из зловещите вълни на разочарованието, тъгата и скръбта, събрани ведно от проблясъка на фара на любовта, който им показал правилния път, а именно този към радостта и щастието.
Разговорът им бе дълъг и задълбочен.
Нед Апр 10, 2011 4:11 am by 
