Слънцето вече изгряваше на небосвода и хвърляше снопове светлина, които си играеха, гонейки се по земята. Разговорът между Арън и Ариа, все със същата задълбоченост продължаваше, когато изведнъж бе прекъснат от силната светлина, идваща от колието, висящо на врата на момичето като безпомощна марионетка. Бедата, за която си помисли момчето не закъсня и минута повече. С изключителен трясък се появи и част от войнството на Деймън, предвождани от една готическа мацка.
Арън, сякаш парнат от нажежено желязо, скочи от пейката и се загледа в момичето.
Червените й кичури, като пламъци светеха на фона на махагоново черната й коса. Синджирите на коженото й яке подрънкваха в тон с монотонния напев на вятъра. Арън се загледа още повече в момичето и изведнъж в главата му се появи нов фрагмент от спомените му.“Исабел”, “Малката ми
сестричка Изи”, “Не може да е истина” – хиляди мисли затичаха из главата му.Изведнъж Арън падна и затрепери от страх и ужас на земята.
-Изи, това съм аз… Не ме ли помниш? Моля те отговори ми!!! – извика момчето, но нямаше никакъв смисъл. Тя бе изпаднала в транс. Бързо свали ръкавицата от ръката си и й показа белега си – пентаграм. Мигом момичето спря клатушкането си и премигвайки на парцали, падна в ръцете ми.
-Вие… - извика задъхано Арън -Какво сте й направили!?!
Арън повдигна безжизненото тяло и го постави на пейката до Ариа:
-Моля те, погрижи се за нея… Тя ми е всичко…
Обърнах се към войнството на Деймън и извиках:
-Опитахте се да ми отнемете много и да ми вземете всичко. Сега веднъж завинаги ще Ви науча аз вас.
Арън грабна камата си и се затича, разблъсквайки тълпата пред себе си, не успя да убие никого. Просто рани няколко от тях и те изчезнаха в нищото със същия трясък, с който се бяха появили. Момчето, притеснено и с последните си сили, се затича към пейката при Ариа и Изабел.
-По-добре ли е? – попита
момчето с поглед, изпълнен с тревога.
-Не знам, но раните й определено не могат да зараснат. – бе отговорът, който Арън получи. Без да обръща внимание на думите и събитията, Арън отвори шише с неизвестна течност и с грациозни движения, я прокара по лицето й, карайки раните да заздравяват.
Изи най-после стана леко залитайки. Прегърна ме и заплака. Съзите й като дъжд закапаха по дрехите ми.
-Всичко свърши… Няма страшно, но това няма да е последната битка. – каза замислено момчето и разсеяно загледа звездите.
Слънцето вече грееше с пълната си сила.
-Хайде да се прибираме. – каза Арън и хващайки ги за ръцете, изрече нещо на латински и се озоваха пред една сладкарница в центъра на Мизъри.
Сладкарницата носеше гръмкото име “Fleur De Lis”. Още щом влязохме вътре, мирис на дим подразни ноздрите му и без да успее да се сдържи, кихна. Всички погледи се впиха в момчето, изучавайки го и той и момичетата се запрокрадваха между масите. Настаниха се удобно и след като поръчката дойде, безмълвно започнаха да се хранят. След миг-два вече бяха на центъра и се разхождаха сред тълпата много, но различни хора.
Магазинчетата пленяваха очите им с изложената си стока, но сега това не ги вълнуваше. Арън и Ариа ходиха хванати за ръце, а сестра му се подпираше на плещите му.
Най-сетне стигнаха до дома му и започнаха да катерят стълбите. Тук Изабел не издържа и безжизнено се отпусна, позволявайки на Арън да я носи нагоре.
Миг-два и вече бях в стаята, потънали в още по-задълбочени разговори.
Светлината се разливаше по лицата им, които бяха изпити от страх, напрегнатост и тревога. Момичетата бързо заспаха и завивайки ги, Арън излезе на терасата. Загледан разсеяно в безбрежното небе, той мислеше трескаво какво ще се случи накрая. Чудеше се какво ще стане с беззащитните митични създания.
Изведнъж в главата му се появиха нови фрагменти от миналото му. Той и Изабел, хванати за ръце тичаха по една поляна, изпълнена с феи и леприкони, но той бързо бе заличен от фрагмент от спомена за баща му. Мигом нещо го парна. Баща му, не осиновителят, бе зъл. Именно той бе начело на войнството на Деймън. Но защо? Защо използваше дъщеря си като пионка на шахматната дъска на маниакалния си план за абсолютна власт? Дали и самият той щеше да стане зъл?
Тези въпроси не даваха мира на Арън и като деца се гонеха из главата му, дарявайки го с много силно, почти нечовешко главоболие.
Животът му бе пред него, затова той просто отиде да нагледа момичетата, заспали на дивана и настанявайки се на отсрещното кресло, заспа и засънува прекрасен, вълнуващ сън.
Нед Апр 10, 2011 4:11 am by 
